Екранна зависимост – гледната точка на психоанализата
Все по- често забелязваме трудността на родители и учители да изтръгнат екраните от ръцете на подрастващите. Гледката на двегодишно дете, ядящо само пред таблет не е необичайна. Игрите в група, но с очи в телефоните, са нормална гледка в училищните коридори по време на междучасията. Това екранна зависимост ли е? Въпросът е не какво става, а защо.
Питър Пан и Newerland
Защо Уенди и братята й отидоха в Neverland с Питър Пан? За да избягат. Ако някой си направи усилието да прочете книгата (не приказката на Disney) ще открие, че е писана за Втората световна война. Самия Питър Пан се връща в реалността единствено, за да прибере най- близкия си другар – сянката си. Екраните дават на децата (а и не само на децата) възможността да се изскубнат от това, което ги заобикаля – изисквания, разочарования, пренебрежение и незабележимост. А там, в екрана, е техния Neverland с тайфата приятели и липсата на порастване. Е, срещат се понякога и с Капитан Хук, но днешните Питър Пановци се справят с него доста добре. Когато имат нужда от помощ, обаче е много важно да могат да я намерят. Както Питър Пан, който знае, че Уенди може да му зашие сянката, защото е момиче.
Нуждата от дигиталния Neverland
Човешките същества имат нужда от общуване. И то не какво да е, а от общуване със себеподобни. Тази комуникация, особено в детска възраст, е важна за емоционалното и социално развития на индивида. Децата, също така, имат нужда от регулярно одобрение за успехите си… за съжаление все по- рядко успяват да открият открито общуване със себеподобни и одобрение в реалния свят. За това и дигиталния свят ги посреща с добре дошли! Невъзможната физическа среща с връстници, заради различни съображения на възрастните, става виртуално възможна. „Добре дошли в Neverland! Тук правилата на възрастните на важат”…
„Деца с екрани“
Психоаналитично разгледано, явлението „деца с екрани“ е илюстрация на общуването на субекта с образа в огледалото. Обективно, екранът е огледало. Това е нещо, в което Големия Друг отбелязва съществуването ти, а ти самия откриваш целостта на тялото, което субекта ти обитава. Малките деца се плезят на огледалото, облизват го, разглеждат телата си в него… Не правят ли същото практикуващите селфита? С тази бележка, че никой не очаква огледалото да го атакува, да го обиди, да му се присмее (освен в приказката за Снежанка, де)… Това, обаче се случва много често на децата в интернет. Онлайн тормозът, грууминга, секстинга и секстроушъна не са упадъчни явления от другата страна на Желязната завеса. Те са тук и сега. И се случват и на нашите деца.
Интернет и тревогата
Да се върнем за малко към Питър Пан и сянката му. Най- често онлайн тормоза, насочен към деца е от деца. Малките други, двойниците на субекта, тези, които той разпознава като равни и партньори, са често най- опасни във виртуалното. В реалния свят съществуването на Големия друг е институцията, която въвежда правилата и закона, но и регулира опасностите, въплътена в личността на някой значим възрастен. В Интернет нещата не стоят така. Тук Големия Друг е заглушен, дори съвсем изолиран, кастриран, оставен безсилен. Това е плашещото. Не фактът, че детето търси екрана.
Родителите интуитивно усещат тази специфика на отношенията на децата с виртуалното. Не случайно! Обикновено те са в позицията на Големите Други за субекта на детето и чудесно долавят упадъка на силата си. Това ги тревожи. Съвсем не безоснователно! Но този естествен родителски страх е умело експлоатиран в посока, че Интернет е Голямата Страшна Гора и децата там ги изяждат. Или с други думи – „Интернет създава зависимост у децата ви! Там дебнат само опасности! Интернет е вреден за детското здраве!“ Не забравяйте, че децата така или иначе ще влязат в гората. Тревожете се как да им дадете най- ефективните умения да се справят, а не как да ги спрете да ходят в гората.
Отговор