Дигиталният Друг, който знае и изисква*
В заключителното си експозе на WAP2026 Жак- Ален Милер насочва вниманието ни към дигиталните устройства като възможни обекти а, обекти причина на желанието. Бих допълнила обекти, настоятелно обсебващи желанието.
В Глава 4 „Истината, малката сестра на наслаждението“ на Семинар 17 „Обратната страна на психоанализата“ попаднах на изречение, което за мен звучи от порядъка на пророчество, отнесено към виртуалната реалност, която в последните десетилетия занимава човечеството. А именно „Една съвсем различна властимаща (en puissance) „потенциалност“ на една въображаема виртуалност, чиято сила е само в това, че е измамна.“[1] Реалност, в която до субекта достига истина (новина), а в следващите часове тя е заместена от друга. Реалност, в която можеш да изградиш светове, да притежаваш власт. Реалност, в която можеш да прескочиш сграда, или да убиеш без последствие, ако щеш. Реалност, разположена във въображаемия порядък, но толкова реално поглъщаща, че неусетно оставаш в нея с часове.
Забраненият плод на знанието е вече в джоба ни, вече не е нужен посредник който да ни провокира да го търсим, както змията е изкушила Ева. Това променя и заявката към другия, в който предполагаме знание. Все по- често се случва хората да предпочитат да търсят ориентир в разговор с АI, пред това да се обърнат към лекар, психолог, специалист. А екранът не отказва. Той се стреми да те задържи максимално дълго пред себе си. Без оглед на етика. За това свидетелстват самоубийствата след дълги разговори с AI, след които се наложиха спешни мерки за въвеждане на рестрикции. Това отваря въпроси за етиката, стояща зад кода на AI. Какво намерение стои зад алгоритмите? До колко е безопасна тази комуникация, в която човек смята, че получава максимално точен и близък до истината отговор? AI е инструмент, джаджа в ръката ни, но дали все още е само това?
Това ми напомня дискурса на Господаря, на дивият капитализъм, който настоява за още и повече, който изисква винаги нещо в плюс. Дискурс, на който Лакан в 17 семинар противопоставя аналитичния дискурс. Аналитика, който присъства не като обект, приносител на истината, а като обект- причина за субекта да я извлече от собствената си означаваща верига, в опит поне да посочи мястото на наслаждението си[2]. В дигиталната действителност дискурсът на науката, казващ „Аз знам“ се преплита с този на Господаря „Подчинявай се“. Аналитичният дискурс, повдигащ въпросите за желанието, днес е предизвикан да отстои позицията си в техен противовес.
В текста си „В посока на юношеството“ Жак- Ален Милер поставя появата на юношеството и появата на психоанализата в едно и също време[3]. В този смисъл те са едно поколение. Феноменът, който наблюдаваме юношите да се самонасочват към психоаналитици „защото умеят да не знаят и да забравят“ може би е естествения младежки порив да се противопоставят, да потърсят „връстника“ си, за да оформят посоката на новото поколение.
[1] Lacan, J., The Seminar of Jacques Lacan, Book XVII: The Other Side of Psychoanalysis, ed. J.- A. Miller, trans. R. Grigg, New York/London: Norton, 1991, p. 65
[2] Lacan, J., The Seminar of Jacques Lacan, Book XVII: The Other Side of Psychoanalysis, ed. J.- A. Miller, trans. R. Grigg, New York/London: Norton, 1991, p. 20-21
[3] Jacques-Alain Miller, In the direction of adolescence, LRQ 4, 2018
*** Текстът е публикуван със съкращения в специалното издание на Картелите на НЛШ по повод на конгрес 2026 на тема Вариации на истината
Отговор