Зад девет планини в десета, или с други думи почти на края на света имало един прашен сив град, с каменни улици и решетки по прозорците на сградите. Хората в този град ходели наведени, впили поглед в земята, да не би да срещнат погледа на някой… Хората в този град си мислели, че най- страшно е да имаш избор. За това упорито отказвали да вдигнат очи от върховете на обувките си и да видят изборите пред себе си…

В една късна тъмносива вечер, една Жена крачела с тежки крачки по разбития тротоар, залят от пороен дъжд. Дебнела да не стъпи на някоя разместена плочка, която да напълни обувките й с вода и много старателно внимавала да не вдигне поглед и да не мярне някой бродещ избор. Толкова много се страхувала от такава възможност!

Докато усърдно следяла движението на сивите върхове на обувките си, чула непознат звук. Някак хубав, мелодичен, нежен… Женското й любопитство надделяло и тя надала ухо… Китара! Една ярко жълта нишка светлина пробила сивотата на жената и тя неволно я проследила до открехната врата… Китарата се чувала от другата страна на вратата и жената плахо пристъпила прага…

А мястото се оказало бар. Старателно забравено място от внимаващите да не избират жители на сивия, прашен град. С поглед все още забит в земята, и заслушана в мелодията на китарата Жената поръчала някак по навик „Едно уиски, моля!“ Барманката с усмивка попитала „С лед или без?“ Ужасена от дебнещия я избор, Жената прошепнала „Не знам!“ Тогава барманката поставила съдинката с лед върху чашата и все така с усмивка рекла „Изборът е ваш! Насладете му се!“ Жената била поразена от лекотата, с която поела първата глътка избор, която имала от години…

…от тогава на сетне винаги ходела с гордо вдигната глава, ведра усмивка и жълта мелодия от китара в душата си. Защото вече знаела, че няма нищо на света, което да ти отнеме правото на избор, освен теб самия.