Изведнъж ме заля нуждата да напиша и аз нещо по този въпрос.
Мисля си от доста време, но все не събирам сили в себе си да попиша. А силите ми се изчерпват от това, че една група хора, харесваща нещо, хейти (или “храни, или “оплюва”, или “мрази”, или… всеки да си избере синонима, които му харесва…) друга група хора, които не харесват въпросното нещо. И обратното. Използвам съществителното нарицателно име “нещо”, защото не намирам дума за означаващо на това “50 нюанса сиво”. Казвам още от самото начало – НЕ СЪМ ГЛЕДАЛА ФИЛМА! И, може би, не бих го гледала. Поне на този етап от развитието си. НО СЪМ ЧЕЛА КНИГИТЕ! Да, книгите, защото са три, мили дами и господа…
Мнението ще запазя за себе си. Очевидно нещо ме е заинтригувало, въпреки порнографския речник на авторката, че да прочета и трите й книги.
Това, което ми се иска да споделя е какво виждам. Прави ми впечатление, че в последните седмици се хулят или величаят филми. А филмът, по дефиниция, е произведение на изкуството. И също, като в политиката, се оценява от следващите поколения. Не твърдя, че авторските екипи на “50 нюанса сиво” и на “Левски” са равни на Пикасо, но произведенията и в трите случая са ми достатъчно неразбираеми откъм мотивация за появата им. Разбирам, обаче, че появата и на трите предизвиква своеобразни революции. Което, все си мисля, че е ролята на изкуството… Но това е мое разбиране, естествено… В крайна сметка да кажеш, че нещо е тъпо не те прави автоматично умен.
Не разбирам и друго – ЗАЩО ТРЯБВА ДА СЕ ОПИТВАШ ДА НАЛАГАШ МНЕНИЕТО СИ НА “ЧЕЛОВЕЦИ”, ХАРЕСВАЩИ ИЛИ НЕХАРЕСВАЩИ НЕЩО РАЗЛИЧНО ОТ ТЕБ!? Защо трябва да ме срещат хора и да ме питат “Кога ще ГО гледаш?” Все едно, първо, трябва да знам какво е ТО, и, второ, гледането или негледането му да е условие за общуването им с мен?! Да, имам мнение. Да, не обичам да нахлуват в личното ми пространство. Да, левичарка съм и няма да се променя. Да, обичам себе си, достатъчно, за да си давам сметка, че болката, дори “тази сладката”, не е добра за мен и тялото ми. Че унижението, дори от човек, на който държа и обичам, не е поносимо за моя субект. Това е моят избор. Все още имам възможност да го правя. И уважавам правото на другите да упражнявават избора си (в този ред на мисли, може би е добре, че не пуснахме Южен поток…).
Последно – мисля да продължа да се вълнувам от няколкото хиляди градации на сивото. Но мисля и да продължа да виждам бялото от едната страна, и черното от другата. Мисля да продължа да разказвам за Левски. Така както аз съм го познала, а не както някой ми казва, че е. Мисля, да продължа да гледам новини и да се възмущавам или да не се… 😉
Приятно нюансиране на непоносимото! 🙂
Отговор