Please Wait...

Катастрофите, или когато се сблъскаш с неназовимото

сеп. 08 2019

Полезно

СПОДЕЛИ:
Facebook

Днес е 11 септември. Дата, която помня с една от най- ужасяващите катастрофи на съвремието ми. Този спомен ме провокира да пиша за катастрофите в живота въобще.

Странно е състоянието, в което изпада човек, когато му се случи катастрофа.

Но какво по същество е катастрофата? Според български тълковен речник катастрофата е “злополука при сблъскване на две превозни средства или при повреда, обикн. с трагични последици”. Апропо, примерът, даден към това тълкувание е потресаващ – “Загинал при катастрофа”…. Следва, че катастрофата е “всяко събитие, сблъсък с тежки последици”. И тук примерите са…, да кажем доста илюстративни – “Семейна катастрофа; Катастрофа в икономиката; Войната е истинска катастрофа за света; Национална катастрофа”. И като за край – “Природен сблъсък, катаклизъм”.

Сблъсък? На какво? Война? На кого? Нарушаване на правилата? На чии правила?

За мен катастрофата е нарушаване на границите. На чисто телесните граници на човешкото същество. Без значение дали то самото е въвлечено физически в катастрофата или е само свидетел, зрител, слушател, това събитие удря толкова силно личността, че пропуква физическата граница на тялото. И това не са само думи. Това е реално усещане. Това е силата, която те изкарва от обувките ти, за да видиш, че живота ти не е това, което искаш да бъде. Или, че живееш живот, който не е твой… Или успяваш да видиш ярък контраст между действителността и представите…

Това до някъде звучи доста добре. За съжаление не е. Може би леко прилича на моментът, в който след тежка пиянска нощ се събуждаш с махмурлук. Никак не е приятно, но знаеш, че не можеш да си пиян цял живот, че въпреки кофти усещането трябва да изтрезнееш… Когато човек се сблъска със собствените си заблуди tête-a-tête, усещането не е особено приятно. Страшно е. Ужасяващо е. Иде ти да пищиш, но не можеш. Защото този ужас няма езиково изражение. Как е възможно човешкото същество, изобретило толкова много езици, да не може да изкаже този ужас (отбелязвам, че тази дума е твърде слаба, но поради неналичието на друга ще я употребявам, до колкото ми е възможно, за да назовавам неназовимото) от реалното на животите ни, на същността ни? Как един човек, забиващ самолет със стотина пищящи пасажери зад гърба си, се справя с реалното за всички тях усещане за смърт? Може би като убива себе си? Как родителите се развеждат и живеят въпреки ужаса на децата им, че са наполовина (ако не изцяло) виновни за смъртта на родителската им двойка (защото те вече никога няма да имат двама родители – ще имат една майка и един баща)? Как продължаваш и назоваваш ужаса, когато разбереш, че детето, което си оставил без отказ от родителски права, но и без да му дадеш име, може само да съществува, но не и да живее? Как се поглеждаш самодоволно в огледалото, когато от там те гледа ужасът на катастрофата на цял един народ, когото си мислиш, че управляваш?… Мисля, че мога още дълго да генерирам и поставям въпроси. Въпроси, които вероятно дълго няма да имат отговори. Не за друго – това е наназовимо. Мога само да питам за него. Не мога да формулирам отговор.

Сещам се за Малкият принц на Екзюпери, който казва, че “същественото е невидимо за очите”, също както катастрофата с реалното убягва от думите. А нали една катастрофа в пустинята беше срещнала

Екзюпери с Малкия принц…?

Отговор

Delivered by