Другият, който случайно не знае
Случвало ли ви се е да сглобявате пъзел, парчетата да са пред вас, да ги виждате и осъзнавате поотделно, но сякаш не можете да ги сглобите? И след това го сглобявате с някой друг и така с лекота намирате мястото на парчетата? Подобен е ефектът от работата в клиничен картел в логиката на лаканианската психоанализа. Това е пространство, което се отваря, за да приветства несигурността, невежеството, любопитството, желанието, с които всеки от нас работи в практиката си. Това е време, когато клиничният материал, който достига до нас в кабинетите ни, се среща с теорията, която толкова вълнува умовете ни. И парчетата на пъзела започват да се нареждат.
Влизайки през вратата на клиниката и случая, теорията започва да стига до липсата на субекта, който уж е знаещ, но само уж е такъв. В клиничния картел няма подбран текст, който да ориентира участниците и да ги води в определена посока. Тук клиниката води теорията. Когато си сам в това, парчетата от пъзела се изплъзват. Когато си с още 3-ма като теб и 1+, теорията помага, ориентира и осигурява подкрепа в срещата с клиниката.
Влязох в клиничния картел „Клиника на субекта“ с въпроси за юношите и тяхната реалност. В текста си „В посока на юношеството“ Жак-Ален Милeр казва, че всъщност изобщо не е сигурно дали юношеството е съществувало преди 20-ти век.[1] В този смисъл юношеството е съвременник, връстник на психоанализата. Те са от едно и също поколение. Какво ни интересува, когато работим аналитично с юноши? Изходът от детството, разликата между половете, преходът от дете към зрял човек. Все повече се занимаваме с въпроса за знанието. Това знание, което преди се е нуждаело от посредник, от един Друг, за да бъде достъпно, сега се намира в джоба на субекта, в устройство, а не в Другия.
В такива моменти сякаш е добре да не знаеш всичко. Наскоро един младеж ме попита за нещо, за което бяхме говорили. Признах си, че не си спомням и го помолих да ми напомни. Той отговори с облекчение: „Добре е, че все още има хора, които не помнят и не знаят всичко. По този начин някои тайни могат да останат неизказани.“
„Царството на Едното е върху нас. В дигиталната епоха, изброимото Едно се записва навсякъде, чак до тялото.“[2] Всичко трябва да бъде преброено, отчетено, въведено в регистър, поставено в кутия, подредено и стандартизирано, за да бъде бързо достъпно и лесно откриваемо. В тази епоха юношите и психоанализата се изплъзват. В пространството, създадено от тях, в срещата между клиниката и теорията, където казаното може да бъде забравено, а реалното покрито с воала на въображаемото. В това пространство анлитикът все пак се очертава като медиатор. Може би като Другия, който не винаги знае? …и както разбрахме, той също така забравя. Другият, който може да устои на изкушението да не придаде смисъл на нещо в повече, да не добави наслаждение.
*** Текстът е публикуван в 25тият бюлетин на Картелите на Новата Лаканианска Школа.
[1]Жак-Ален Милер, В посока юношеството, LRQ 4, 2018
[2]Patricia Bosquin-Caroz, Аргумент PIPOL 8, 2017,https://www.amp-nls.org/nls-messager/pipol-8-the-argument/
Отговор