Please Wait...

Фолклор и психоанализа?!

сеп. 09 2019

Полезно

СПОДЕЛИ:
Facebook

ПРИКАЗКАТА…

 

Искам да ви разкажа една приказка. Българска приказка. Приказката за нишката. В нея се разказва как, като се роди дете на белия свят, една баба хваща лъч от слънцето, дръпва го надолу и го подава на друга баба. Тая, втората, щом го поеме започва да усуква различни цветове в лъча светлина и да го преприда през вретеното си. Червено от огъня за здраве, синьо- от небето, за да е волно сърцето, черно- от нощта, за мъка и сълзи, зелено- от гората, да се държи душата за корена си… На всяка душа бабата вприда от всичко. За всяка душа различно. На някой сложи повече червено, та страстта му за живот си личи от далече. На някой му дойде в повече черното, та има повече сълзи да изплаче във времето си. На друг му дойде в повечко синьото, да кажеш ще пътува повече, свят ще види, добре ще му е. Но семейство няма да има, и няма да има при кой да се прибере. Тия със зеленото в повече все ги дърпа към земята, към полето, към работата, към родината… Като походи що походи човешката душа по земята, втората баба подава вече шарената нишка светлина на третата. А тя, с една голяма ножица, рязва нишката от вретеното. Слънцето дърпа при себе си лъча светлина, а останалата на вретеното нишка разказва за живота на човека….

 

ШЕВИЦА – ПСИХОАНАЛИЗА – МАЙКА – ЖЕНА…

 

Какво е общото между психоанализата и българския фолклор? Има много общо като се замисли човек. Днес избрах да ви говоря за нишката и шевицата. Самата аз вежа откакто се помня. Все шевици. Все красоти. Все женски красоти. Защото да рисуваш с конеца по дрехата си е наш, женски, на българката начин да намести Реалното, което не може да се изкаже, в Символичното, като минава през своето собствено Въображаемо. Както в приказката конецът, нишката, в българската шевица са пъстри. Всеки цвят носи своето символично значение за жената, която веже и за човекът, за който се веже. Освен различен цвят нишката е и различна материя – вълна, памук, коприна… Това също носи част от приказката на българската шевица. Всеки знак, който оставя жената по дрехата с конеца е тя самата. Там е Българската жена. Показва коя е, от къде е, кое е семейството й, омъжена ли е, има ли деца…

Когато жената почне да веже шевица, започва да разказва история. Нарича, обрича, означава, доверява несъзнавано желанието и страха си на нишката.

Когато тръгне да прави своята риза, ще почне от пазвата. Защото там е сърцето, там е женската сила, там е скрито тайнството как да бъдеш майка. Там българката разкзава за желанията си, за децата си, за мечтите си. Всички майчини знаци ще са там. Хем да се виждат, хем да предпазват най- ценното от майката – пазвата й, която къта връзката с детето й. Нишката, която ще ги свързва цял един живот. После Жената ще мине по ръкава, ще затвори кръга, ще извеже умението си – да меси хляб, да милва, да дава живот, но и да отнема. А тази пътека е трудна. Пътят на приемането и откриването на баланса между Майката и Жената е трънлив и пълен с възли, които се запъват в тъкънта, в женската материя. От ръкава ще слезе на полата на ризата. Там Жената ще върже страховете, които плашат душата й. За да спират до полата й и да не се качват нагоре. Да не нарушават покоя й, да не пречат на делата й, да не я вадят от центъра й. Всичко се движи по ръба на женската пола. И мъжкото желание, което следва желанието на жената, която мъжът обича, на този ръб се крепи! Там Жената показва вихрите си. Там вплита косите си. Там жената показва женската си сила и мощ…

 

ОБЕКТИТЕ НА ЛЮБОВ И ШЕВИЦАТА

 

Когато веже пазвата на детската ризка Майката слага червено – да му е силна душата, за да пребори страшните детски болести; слага и зелено, за да учи детето как да се справя в живота, да не остане гладно и жадно, когато нея вече я няма. Всички майчини страхове се завръзват и зашиват на ризата – да са отвън, да не стигат до детското тяло. Везбата става като вид преграда пред майчиния страх. Спира го да не нахлуе в тялото и душата на детето й. Вплита и жълто – повече жълто, защото в тоя лъч светлина на детската душа оная баба, втората, не е имала време да вплете друго… Да му е светло на детето по пътя, да не му се помрачава душата. Мечтите на Майката за това дете са в тоя бод. Как го вижда след 10 години, каквъв мъж или каква жена ще бъде…. Идеалният образ на нейното дете е пред очите й, докато веже тоя цвят. Ще го направи с равен, полегат бод, нежен като майчина милувка, закътан като майчиното крило, под което можеш да се сгушиш и да се наплачеш…

Когато праща любимия си човек на път българката ще извеже ръкавите му, за да държи силата в ръцете му на място, ще му сложи синьо, за да му е лек пътя, но синьото ще бъде тъмно, за да не му се услажда простора, и да се върне при нея. Жената в нея го привързва към себе си като извезва ръкавите му. Ръцете му само Нея да търсят и Нея да познават. А на пазвата ще му нарисува кръст с шева си, за да го пази от лошото и да й го върне жив и здрав. Ще му сложи и малко червено там, горе около врата, та като погледне друга на път да му стяга под лъжичката и за нея да се сеща. И зелено ще вплете, та все към дома му да го дърпа…

 

ВЪЗЕЛЪТ НА СУБЕКТА

 

Защо ви разказвам за нишки и шевици, ли? Къде виждам връзката с психоанализата? Не е ли много далеч едното от другото? За мен не е. Не е ли означаващата верига нишка, с която извезваме сами историята на живота си? Когато почнеш да шиеш шевица правиш един единствен възел. Този, с който почва всичко. Не беше ли така и с белега, от който почва веригата на означаващите? Нима в анализата си не търсим знаците на желанието, страховете, надеждите и наслаждението си? Не намираме ли по пътя на психоанализата идентичността и автентичността си? И с везането на шевица е същото. Само дето думите са цветове, материя, бод, знаци. Там човешката история е шевица, а не реч.

 

АВТЕНТИЧНОСТ В ШЕВИЦАТА И АВТЕНТИЧНОСТ В ПСИХОАНАЛИЗАТА

 

И като казвам автентичност ми се струва, че има нещо сбъркано днес. Да носиш чужда носия, чужда шевица, и да приемаш, дори да твърдиш, че е автентична. Не, тя просто е стара. Автентична е тая, която е излязла за теб. Тая шевица, която сама си изшила за себе си; тая, която майка ти е правила за теб, докато е стояла будна до леглото ти; тая, в която като се вгледаш виждаш косите на жена си. Автентична я прави връзката й с теб, а не времето, в което е шита.

Усещането е същото, когато говоря за психоанализа. Преживяването в кабинета, с аналитика ти е толкова лично и автентично, че няма как да се впише в рамка. Няма как да му се сложи шаблон и да се измери по МКБ или ДСМ, например. Там, в кабинета, живото ти същество говори, като с думите си извезва своята история пред очите на аналитика. Там, обърнал поглед навътре в себе си, не можеш да се скриеш зад удобството на подредените таблици. Тогава излизат вихрите на Жената, страховете на Майката, крещящата нужда двете да се хванат ръка за ръка, а не да си скубят косите…

 

БЕЗКРАЙНИЯ КРАЙ НА ШЕВИЦАТА

 

…Шевица не се реставрира, не се преправя, не се дошива. Защото шевица се прави за някой, за нещо. Да я поправяш значи да се месиш в работата на втората баба, да пречиш на третата, да не даваш на първата да дръпне нов лъч светлина от Слънцето. Защото шевицата е тленна, като нас. Скъса ли се е изпълнила мисията си. Трябва да я пуснеш да си ходи. Да приемеш тленността на нишката и шевицата значи да приемеш, че и ти ще имаш край. Да приемеш смъртта като естествена част от живота. Да си позволиш да пуснеш контрола, да не ремонтираш, да не поправяш нещо, което вече е скъсано. Означава да приемеш Големия Друг. Да се изправиш пред него и да му се усмихнеш. Да не се пъхаш в чужда шевица, да не носиш чужда нишка, а да си себе си; да си тялото, което обитаваш; езикът, който говориш; да бъдеш желанието, наслаждението, страха си.

Отговор

Delivered by