Имало едно време едно птиче, което смятало, че Слънцето изгрява само, за да чуе песните му… докато един ден не решило, че му е криво и няма пък да стане да му пее на това Слънце! Заинатило се. Решило, че иска почивка. Ама много се уморило да става рано, да си подрежда перата, да пие кафе, че и да пее…! Това Слънце всеки ден го будело рано с тая негова светлина и топлина!

Няма пък! Утре сутрин искало почивка. Криво му било. Айде, да го видим това Слънце как ще изгрее без песните му!

Запердило си се в гнездото, сипало си чаша вино, културно си повтаряло колко е гаден света и колко много му е тежко и нервЕно.

На сутринта се събудило още по- кисело. Като за капак и главата го боляла от виното и съвсем не му било до песни… Ама му се пишкало… та, хванало под крило останалото си достойнство (защото е кофти да си пикаеш в гнездото) излязло да свърши тая благородна и досотопочтена работа навън…

И… ,О, какъв шок! Слънцето си било изгряло, че даже светело ярко и топло!

А на малкото птиче му станало дважди по- криво… хем се оказало, че на Слънчо му е все тая за песните му, хем главата го боляла от ината му…

Та, мили хора, поуката е да даваме каквото можем и умеем без да „търсим карез“. Защото като се вземем много на сериозно главите ни болят, а на Слънцето изобщо му е през х…я за нашите главоболия и инат… чурулиг…! 😉