За детската агресия или защо е нужно цяло село, за да се отгледа едно дете
За да се роди едно дете на този свят, са нужни само двама – баща и майка. Но за да се отгледа и възпита човек, е нужно цяло село. Няма нужда да обяснявам тази добила популярност африканска поговорка, но все пак накратко ще споделя моята интерпретация.
Отговорност за всяко едно дете носи всеки един възрастен от обкръжението му. В този смисъл вървят и размислите ми около все по-набиращия гной проблем с детската агресия.
Това е проблем, който ескалира в съвременното ни общество, и той присъства в световен мащаб, не само в България. В САЩ училищните убийства вече се превръщат в хроника, а не в инциденти.
Агресия в детските градини и училищата обаче винаги е имало. Нека се върнем в нашето детство и честно да си признаем, поне пред нас самите, че изплуват спомени на бой между деца и съученици.
Какво обаче се случва напоследък? Защо сцените на агресия все по- често завършват с фатален край? Защо децата ни се избиват? Какво се случва при родителите? На какво се дължи тази паническа вълна?
Казвам паническа, защото паниката подбужда човек към бързи, често лишени от логика действия, имащи за цел да спасят живот (като в добрия стар виц за срещата с мечката и превенцията на изяждането чрез мазане с л…на. А от къде л…на? Ще има, ще има…).
Все по-често паническите действия взимат превес над логичните действия по превенция. Малко изпреварвам собствения си текст. Първо би следвало да се отговори на въпроса какво предизвиква паниката или с други думи къде е срещата с мечката?
Отговорът е прост – човешките същества изпитват ужас да не останат без поколение. Поколението – децата, са репродукции на нашите собствени същества. Страхът да не загубиш детето си, опира в едни много дълбоки недра на човешкото несъзнавано, където човек се среща с ужаса на собствената смърт.
Предишните поколения, тези преди нас, са се справяли чисто количествено с този проблем – раждали са повече деца, пожелавали са си “голямо да порасне” и т.н. Само че сега така не става.
Днес жените не изкарват живота си вкъщи, за да си гледат децата, или ако има такива, те са единици, а и е спорна интеграцията на тези жени в обществото (говоря за многодетни майки с над 3 деца и не визирам само ромска общност, а и тип “Анджелина Джоли”).
Татковците вече не ходят на лов и война, и не е толкова вероятно да не се върнат вечер, но за сметка на това ангажиментите им са се увеличили многократн: “жена ми работи – аз работя, тя гледа децата – аз гледам децата, тя домакинства – аз домакинствам”. Виждаме, че вече почват да се размиват и споделят редица задължения, които преди са били чисто женски или чисто мъжки.
И така, хората вече не могат да си позволят масово да имат по единадесет деца и да разчитат на това, че все някое ще оцелее. Затова треперим над единственото, двете, най-много – трите. Затова сме толкова чувствителни към всеки риск децата ни да спрат да съществуват. Важно е тук да спомена мимоходом мнението си, че медиите все по- добре експлоатират този чисто човешки страх, и съвсем мимоходом да се запитам на глас за етиката журналистическа…, но темата е друга.
Защо започнах с това, че е нужно цяло село да се отгледа дете? Защото е точно така.
Децата ни прекарват много повече “будни” часове в детска градина, училище, занимални с хора, които това работят – грижат се за деца. И тези хора искат и успяват да си вършат работата добре. Разбира се, ще има коментари за учители и възпитатели, които не се справят с работата си, но не това е темата – темата е детската агресия.
Тя е провокирана от два основни фактора – малките други и големите други.
В детската градина агресията е по правило непреднамерена, извършена с цел детето да получи нещо, което иска и основно е насочена към другите деца. В училище ситуацията леко се променя и агресията се развива и като инструментариум, като все повече се наблюдават различни форми на вербален и социален тормоз, освен физическата агресия.
Забелязваме и промяна в насочеността на агресията. Жертви са не само връстниците, но и възрастните. По мое мнение, второто се случва все по-често, защото наблюдаваме невероятен упадък на авторитета на възрастния (учителя), на училищната институция, изключително ниско ниво на доверие във въпросната институция от другите значими възрастни за детето (родителите).
Съгласете се, че няма как един баща да псува учителката, а детето на другия ден да отиде и да я гледа с обожание в очите… От този упадък на авторитета на институциите, плюс професионалното прегаряне, плюс дехуманизирането на субектите, за които се полагат грижи (децата са приемани за туби, които трябва да бъдат нахранени, или компютърни файлове, в които трябва да се налее някаква информация), идва проблемът с агресията към деца.
И трябва ясно да кажа, че това не е проблем само на системата на образованието, но и на всички институции, предлагащи грижа (здравеопазване, например).
Пак ще се прекъсна и ще се върна към децата и тяхната агресия – защо децата в училище се бият все по-често до смърт? Изреждам основни за мен самата причини.
Няма ясна представа за тялото на другия – не от необразованост, а защото “щом ме пребиват в електронната игра и нищо ми няма, значи няма да стане нищо фатално и в реалността”. Тук говоря за незавършеност на представата за собствения несъзнаван образ на тялото. Чисто познавателно децата знаят къде са им ръцете, краката и главата, не става въпрос за това. Иде реч за едно по-дълбоко познание, което е под пластовете на знанието и съзнанието.
Отделно от това се прокрадва чувството за безнаказаност – “те големите не вкарват в затвора, та с мен ще се занимават”. Доказателства и обяснения за това не смятам да давам, може да си пуснете някоя централна новинарска емисия и сами ще си ги откриете. Ето тук е страшното – освен че има усещане за безнаказаност, отдолу се прокрадва усещането за незабележимост и незначимост. А това е страшно, всепоглъщащо усещане. То залива цялото тяло и същество, и не подлежи на контрол.
Освен субектът да крещи за помощ друго не му остава.
Именно вик за помощ е това, на което ставаме свидететли. Детската агресия много рядко е занимание, упражнявано за удоволствие. Има и такива проявления, но рядко са крайни и фиически.
Трябва да държим в главите си това знание – никой не удря без да се е почувствал застрашен. Особено децата. И ние трябва да им помогнем – всички ние. Не само родителите, не само учителите, не само полицията, не само съдът, а всички. Именно затова е нужно цяло село – не бива да преотстъпваме задължението да подкрепяме децата си на видеокамерите и телевизионния екран.
Нашата роля, на всички нас, е да се изправим с живите си тела до детето, независимо дали е жертва или агресор, да подадем ръка, да избършем сълзите, да превържем раната, да говорим на Другия с уважение и разбиране, независимо от календарната му възраст. Защото един ден той ще стане възрастен и ще използва начина, който ние сме му показали, за да отгледа ново поколение.
Статията е писана за сайта на Майко Мила! по повод на все по- честите ситуации на агресия от и към деца.
Отговор