За хората, обектите, желанията и зявките
„Какво мога да направя за теб?“
Все по- трудно става да се видим с приятел или с познат просто ей така. Просто, защото ти се иска да се видиш с въпросната персона. В последно време някак се предполага, че за да търсиш някой по телефона, искаш нещо от него. Някак между хората започна да върви един постоянен „алъш-вериш“, една постоянна игра на очаквания, заявки и съответното им удовлетворяване или не. Да те вълнува как се чувства другия стана заплашително. Сякаш зад интересът към другия стои едно нездраво любопитство. Той, другият, предполага, че има някакъв скрит замисъл в това да го поканиш на кафе, например.
„Здравей! Да пием по кафе?“
Все повече жени смятат, че всеки поканил ги на кафе (включително и други жени), има сексуален интерес към тях или смята да се възползва по друг начин от тях. Тази позиция някак изглежда като да си пазят „безценното“ (по Властелинът на пръстените на Дж. К. Роулинг) на всяка цена. Някак изглежда, че жените предполагаме, че имаме нещо, което другият иска да ни отнеме… а не е ли жената жена, когато нещо й липсва? А мъжете? Мъжете и те, горките, имат постоянна тревога около това, че някой се интересува от тях. Я ще искат от тях някаква работа да свършат, я гума да сменят, я ще ги викат да леят плоча на вилата…
„Здравейте! Имате ли….?“
Хората сме започнали да се тълкуваме като обекти на размяна. Буквални. Въпросът „Какво иска Другият от мен?“ е завладял цялото ни битие в контекста на обмяната на обекти – „аз ти искам – ти (не) ми даваш“, „ти ми искаш – аз (не) ти давам“. Субективното желание да срещнеш истината на Другия, да се опиташ да се потърсиш в него и ценностите му е на по- заден план. Направо си е на втора страница в Google търсачката… Дали пък това недоверие към другия не идва точно от това? От премълчаното знание, че ти го търсиш, този Другия, само, когато искаш нещо от него и предполагаш същото и в неговата позиция?
„Искам да се чуя, говорейки с теб“
Когато имаме възможност ние говорим. Говорим си един на друг, и това е едно специфично човешко наслаждение. Ние говорим през цялото време, смятайки, че казваме на Другия нещо за себе си, но всъщност изобщо не сме на ясно кои сме.1 И може би би било хубаво да предположим, че когато другият се интересува от нас, не е за да поиска нещо, а за да се вгледаме в него и да видим себе си.
1 – A barre Over the Discourse of Psychoanalysis, Marie- Helene Brousse, TLR13, 2022
Отговор