Приказка за художника
Живял някога един много талантлив художник. Пръстите му сякаш само галели по платното и картините му оживявали. Хора от близо и далеч идвали да видят изкуството му, да поръчат дар за свои близки. По цял ден пред малката къщичка на художника имало опашка от желаещи да се видят с него и да се насладят на творбите му. И това не било случайно. Имало тайна в картините на художника – каквото изрисувал на платното за някой човек, това му се случвало. Всеки идвал с надеждата художникът да му нарисува щастие, но се случвало да си тръгнат и хора с нарисувани сълзи.
Тайна си имал и самият художник- рисувал само, когато една малка синя птичка, кацнала в клоните на вишната в двора, запявала. Синята птичка била неговата муза, неговият дар, неговото вдъхновение.
Един ден на прага на художника застанал облечен в пребогати дрехи млад, надменен принц. Разбутал чакащите, изправил се най- отпред и гръмко заповядал:
– Нарисувай ми бъдещето като цар!
Запяла птичката, художникът зарисувал, а картината била на опустушено от немарливостта на царя си царство.
Ядосал се принцът, замахнал с меча си и убил синята птичка.
Художникът изгубил душата си в мъки по нея. Не можел вече да рисува. Вдъхновението му било изгубено завинаги. Заскитал се той по света като просяк. На един кръстопът седнал да почине и до него се спряло малко дрипаво дете. Попитал го той защо е самичко.
– Защото съм кръгло сираче. Кой знае какво ще стане с мене… – отвърнало детето.
Сърцето на художникът се изпълнило със жалост и обич към детето. Ръката му сама намерила една пръчка и започнал художникът да рисува бъдещето на детето в прахта на кръстопътя. Показал му децата, които ще има, голямата къща, в която ще живее, добрините, които ще стори по света.
Заплакал старият художник от щастие. Синята му птичка не била умряла. Просто се е била скрила дълбоко вътре в самия него.
Вдъхновението да творим животите си е вътре в нас самите. Да очакваме някой или нещо да ни вдъхнови ни оставя зависими.
Отговор