Приказка за моста
Живели някога двама братя. Силата им била голяма. От близо и далеч ги викали да помагат в тежки моменти. Къде паднало дърво и препречвало път, къде мечка тормозела село, или пък минала буря някъде и хората имали нужда да възстановят домовете си.
Братята носели добри и честни сърца и винаги се отзовавали на хорските молби. Плата не искали за себе си. Единственото в замяна, за което молели е, когато те имат нужда хората да им отвърнат със същото.
Братята били дюлгери, строители. Строяли мостове. Мостове през реки, през стръмни урви. Строяли пътища. Широки, удобни пътища, по които хората да пътуват бързо и безопасно. Съграденото от тях било от онези градежи, които се ползват от поколения.
Застроили братята мост в планината. Между две села нямало път и хората умирали по стръмните скали. Почнал строежът, камък по камък. Работели братята денем и нощем, рамо до рамо. Но някак камъните се размествали, хоросанът не държал, основите поддавали… Почнали братята да се чудят от къде да подхванат.
Един ден решиши, че е време да потърсят помощ от всички онези, на които са помагали. Проводили те пратеници до всички. Искали помощ да довършат строежа, та хората от двете села да заживеят спокойно. Всички се върнали с отказ. Къде нямало мъже за работа, къде нямало пари, къде било сеитба или жътва…
Седнали двамата братя да мислят що да сторят…. единият искал да принудят със сила да им пратят помощ, а другият искал да се откажат от строежа. Скарали се. До бой стигнали. И както били силни се били 7 дни и 7 нощи. Планината разлюляли, Слънцето и Луната уплашили. И не спирали.
На седмия ден при тях стигнал последния пратеник. Водел със себе си едно момиче. Спрели братята да се бият. Озадачени, погледнали към девойката. А тя им рекла:
– Дойдох да помогна. Преди 3 години вие спасихте живота ми, когато къщата ми гореше в пожар. Сега идва моя ред да ви дам помощта си.
– И как ще ни помогнеш такава малка, слаба и никаква?! – викнали братята в хор.
– Душа му липсва на вашия мост. И вяра. За това пада. За това и до сега път няма между тези две села. Защото хората не си вярват и са затворили душите си едни за други. Вземете моята вяра и моята душа. Вградете ги във строежа.
Братята отказали. Как така ще вграждат млад живот в камъка?! Но девойката продължила:
– Вие ми подарихте 3 години живот. В тях видях братята ми пораснали, че да се грижат за родителите ни. Видях как селото ни се вдигна за нов живот. Видях, че след лошото винаги идва добро. Вие ми дадохте тази вяра. Сега е ред тя да се върне при хората от тези села.
На другата сутрин вградили сянката й в основите на моста. Строежът тръгнал като по чудо. И до сега още е здрав. Планината го пази от бурите, Слънцето и Луната му дават от светлината си. Двете села станали едно цяло.
Вярата води за ръка благодарността. Не вярваме ли в доброто, което ни е сторено, колкото и малко да е, не можем да бъдем благодарни. А не сме ли благодарни душите ни се затварят и нищо не можем да съградим в животите си.
Отговор