Приказка за вълчицата
В един малък планински град дошъл пътуващ цирк. Това било събитието на годината за жителите на градчето, зажаднели за разнообразие и зрелища. Всички, от най- възрастния старец до най- малкото дете, отишли на представлението. Имало от всичко! Клоуни, акробати, фокусници, дресура на животни! Блясъкът на цирковото изкуство оцветил сивото ежедневие на хората. Усмивките и смехът не стихнали до късно през нощта.
Чак когато Луната скрила лицето си в най- тъмната част на ноща, точно преди изгрева, градчето потънало в сънлив покой.
Единствено три души били будни в тъмнината. Едно момче се промъкнало под шатрата на цирка. Искало да види още веднъж екзотичните животни. Притаило дъх се свило зад клетките на спящите тигри и се взряло в тъмата, докато очите му привикнат с нея. Тогава видяло в най- далечния, най- тъмния, най- мръсния, най- тесния край, дресьора. Той вече бил без бляскавите си сценични дрехи.
Държал в ръцете си дълга пръчка и отегчено, и някак с болка, ръчкал нещо в една клетка. От клетката се чувало тихо скимтене, примесено с ниски стонове на болка и унижение. Когато дресьорът, уморен от заниманието си най- накрая си тръгнал, момчето се промъкнало до клетката. В нея имало стара, носеща множество белези и рани вълчица. С кървави сълзи в очите. Добрата душа на детето не издържала на тази гледка, той отворил клетката и взел вълчицата на ръце. Избягал с нея в близката гора.
Когато новият ден настъпил, циркът поел към следващия град, а родителите на момчето разбрали, че то е изчезнало. Дълго го търсили, но решили, че е избягал с цирка. Всички били видели искрата в очите му, когато на манежа били животните.
В гората той месеци наред се грижел за раните на вълчицата. Хранел я, когато нямал храна и за себе си, давал й вода, когато неговото гърло било пресъхнало от жажда. Малко по малко, ден след ден, с много грижа и обич, вълчицата оздравяла. Момчето се радвало на първите й плахи стъпки по горските поляни, плакало от щастие, когато за пръв път я чуло да вие здрава срещу пълната Луна.
Върнало се вече мъж при семейството си, с новия си верен приятел- вълчицата. Живели щастливо заедно, тя пазела дома му и играела с по- малкото братче на спасителя си.
Един ден, докато дремели спокойно на слънце заедно, вълчицата чула нещо. Скочила на крака и побягнала. След два часа в града отново разпънал шатрата си циркът. Момчето дълго търсило приятелката си… Накрая я намерило в същата клетка като първия път. Легнала доброволно под ударите на насилника си.
Колкото и добрина и обич да влага някой в нас, ако ние самите не пожелаем да бъдем спасени ще се връщаме отново при нещата, които тровят животите ни. Понякога просто, защото силата на навика да не сме щастливи е по- голяма от силата на нечия обич към нас.
Отговор