Клоните на един стар орех били натежали от плод. Покрай него прелетяла една сврака и с все сила се врязала в шумака на дървото. Обрулила толкова орехчета, колкото успяла. После кацнала в корените и започнала да троши черупките и да вади ядките от тях.
Но едно орехче се заинатило. Не искало да даде крехката си същност на свраката, за да подхранва хищния апетит на птицата. А тя удряла с острия си клюн по черупката му, докато не направила пукнатини в нея. От упорството й орехчето потъвало с всеки удар все по- дълбоко в пръстта. Накрая капризната птица се отказала и отлетяла.
След няколко дни две деца минали и събрали опадалите по земята орехи. Едното вдигнало и пукнатото. Разгледало го, видяло пукнатината му и си рекло „Не ставаш. Ти си счупено.“ После го запратило с все сила далеч, далеч към средата на горската поляна. От обидата, болката и страха крехката ядка се свила още по- навътре в счупената черупка. Скрило се в тревите орехчето и заплакало. Накрая заспало….
Дошла Зимата. Покрила поляната със снежно одеало. След нея Пролетта затоплила с нежна ласка земята. Орехчето се събудило…, но вече било друго. От пукнатините му се спускали корени в земята и млади клони в небето. Не било вече счупеното орехче, а младо дърво, пълно със сила и воля за живот. Тези сила и воля за живот, които нито свраката, нито хората са успели да му отнемат.
Да си счупен не ти пречи да бъдеш съвършен.
Отговор