Please Wait...

ЗА СИЛАТА НА ЕЗИКА 3

окт. 11 2019

Полезно

СПОДЕЛИ:
Facebook

В три последователни статии искам да споделя опита, впечатленията и убежденията си около феномена на езика и неговата сила. За целта, в кратки резюмета, описвам три изключително показателни ситуации, в които ясно може да се види как езикът, използван на място, думата, казана на конкретния субект, имат изумително въздействие върху тези три деца. Избрах точно тези три ситуации, тъй като въздействието е на физическо, видимо за просто око, ниво. Реакциите настъпват толкова непосредствено след съприкосновението с езика, че е невъзможно дори за скептик да подложи на съмнение връзката с казаното.

БЕБЕТО, КОЕТО ЗАПОЧНА ДА ЯДЕ

Последната ситуация се разиграва в родилен дом. Ще се разпростра малко повече от предишните ситуации, тъй като е необходимо да се отдаде дължимото на самото място, в което се случва ситуацията. Родилните отделения в България все още пазят конвеиерния си вид. Бъдещите майки влизат в тях със своите страхове и надежди, чакащи раждането на децата си.

КАКВО ПРЕЖИВЯВАМЕ В РОДИЛНИТЕ ДОМОВЕ

Посрещат ги с ред неприятни и в повечето случаи абсолютно излишни манипулации като клизми, бръснене и т.н. Отношението на по- голямата част от персонала също е често ненужно грубо – ако пищиш и викаш от болка си лигла, ако откажеш упойка си невежа… Веднага след раждането ти вземат детето, защото „майката трябва да се успокои и да отпочине“, а когато имаш нужда от подкрепа и помощ при започване на кърменето, например, изведнъж ставаш незаинтересована майка, защото не знаеш или не можеш да нахраниш детето си.

За щастие все повече родилни отделения и неонатологии променят кошмарния си облик. Бавно и с усилие, но все пак промяната се случва. АГ отделението, което е сцена на случката, е с добра репутация, отлични битови условия и на пръв поглед много отзивчив персонал. Всичко се оказа така както изглежда – добре. С изключение на добре прикритата умора у сестите и лекарите, с изключение на невъзможността на тези мили хора да погледнат на младите майки и на децата им извън погледа на бялата престилка.

Майките са обикновено „лиглички“, а бебоците са „неща“, които трябва да се нахранят и повият. За щастие моята роля е изключително неформална и аз успях да си намеря място и в двата лагера – медицинския персонал ме прие с отворени обятия като човек, който може да помогне в комуникацията им с пациентките, а самите майки видяха грижещ се човек без бяла престилка.

И ЕДИН ДЕН…

Така станах свидетел на една уникална и изключително удовлетворяваща, за мен, ситуация. Една сутрин отидох както всеки път усмихната и щастлива, че съм там. На вратата ме посрещна сестра, която винаги беше лъчезарна, но не и този ден. Каза ми само „В 204 стая има един хипопотам, който не иска да си погледне детето от 2 дни.“, казах „Отивам.“.

Оказа се, че майката е на 40години, детето е първо, родила е секцио. Беше толкова паникьосана и уплашена, че няма да може да си нахрани детето. Казваше ми „Не знам как. Той не иска да яде! Слагам го, но той се върти на другата страна!“ Попитах я как се казва бебето. Каза ми „Калоян.“ С риск да ме помисли за луда се обърнах към бебето „Калояне, хайде ставай. Време е да ядеш.“ Спящото момченце се събуди с най- прекрасната беззъба бебешка усмивка на света. Помогнах на майката да го вземе и да го сложи на гърдата си. Малкия започна да се храни, все едно до сега не е имал никакъв проблем.

В този случай се вижда как страхът и несигурността на майката блокират и детето. Тя е толкова уплашена, че не може да храни, че той прави точно каквото се очаква от него – не се храни. В гласът на непознатата жена, която говори на него, на Калоян, детето чува различен контекст на ситуацията. Не само, че може да се храни, но и трябва. Активира се отговорност към собстеното му оцеляване. Той вече не външна част на майката, принудена да понася ужаса й, а е Калоян, който трябва да яде, защото е жив.

Post to Reply

Delivered by